VI.

Ах, че мен, дядо, додея, любовни песни да слушам, а сам за тегло да пея …“ Хр. Ботев.  
И на мен така, додея ми. Време е да сменя темата на писанията си, но с какво да я сменя?   И реших – ще разкажа някои от ловните си истории.    КАК СТАНАХ ЛОВЕЦ   След завършване на военновъздушното училище, през 1967 година, бях назначен в авиополка в град Толбухин. Ще ме извините, че няма да го наричам Добрич, а Толбухин, но така текат мислите ми, с тогавашното му име. Да искате да пиша Добрич, е все едно да искаме преживелите блокадата на Ленинград да казват, че са преживели блокадата на Санкт Петербург. Та като пристигнах в Толбухин, реших и аз да стана ловец. Но бройката на ловците била запълнена и се говореше, че нов ловец вече ще се приема само ако някой от старите почине.  Въпреки това подадох молба за членство в съюза. Написах, че дядо ми е бил ловец, че баща ми е ловец, че братята ми са ловци. Че от дете много обичам природата, че съм абониран и чета всички ловни списания, включително и съветските. Че съм бил състезател по ловна стрелба и спининг. Но на курсантите не е било разрешено да бъдем и ловци, и затова кандидатствам едва сега. Никой в рода ни обаче не е бил ловец, освен един от вторите ми братовчеди (ако по-нататък стане дума за него). Но не смятах тази си лъжа за грях; напротив, мислех си, че и да бъда разобличен, няма да ме е срам; защото от това само ще проличи колко много ставам за ловец: нали за ловците и въдичарите е нормално да лъжат и да се хвалят. Но това не значи, че и в тези си разкази нещо ще преувелича или ще излъжа, напротив, в тях няма да има нито една лъжлива дума!   И председателят на ловния съюз в Толбухин, в един разговор с ловци от поделението ни, казал: - Тая година няма да приемаме нови ловци, но във вашето поделение има едно момче – дядо му бил ловец, баща му ловец, братята му ловци. А той пък бил състезател по спининг и ловна стрелба. Него ще го приемем.   Но не стана нужда да приемат само мене. Варненци, понеже имали много ловци, а малко площ, поискали да вземат част от площите на толбухинци, на които на един ловец се падала много по-голяма площ. Толбухинци пък казали: защо ще даваме площ на варненци, не можем ли ние да си приемем още ловци. И направиха курс за нови ловци.   Курсът беше организиран като по книга - с лекции, с изпит по теория и с практически изпит по стрелба на ловния им полигон в парка “Кобаклъка”– стрелба по асфалтови панички и по “бягащ заек”. По паничките грешка нямах – и бях стрелял по панички, а и старите ловци ме предупредиха: няма да избързваш да стреляш, ще изчакаш паничката да се отдалечи. Защото ако паничката е близо, сачмите летят на тесен сноп и може да я пропуснеш. А ако е по-далеч, сачмите се разпръскват в широк сноп, и все ще я настигнат и ще я пръснат.   В стрелбата по бягащ заек обаче се изложих. От едно прикритие изскача и по релси се движи тенекиен макет на заек, който след три-четири секунди се скрива зад друго прикритие; и ако го улучиш, обръща посоката си. Тук имаше много добри стрелци. Аз обаче не можах да обърна посоката му. Виждаше се как сачмите плющат и отскачат от ламарината му, но той не обръщаше посоката си. Явно никоя не улучваше пластинката, която да даде контакт и да обърне посоката му, или контактът нещо се беше повредил. За да не ме скъсат на изпита, разрешиха ми да пробвам с още два патрона – пак не успях. Ега ти състезателят по ловна стрелба! Дадоха ми изпита по милост.   Държа да кажа още в началото, че аз никога не съм бил запален ловец. Станах ловец, защото това по онова време беше мода, беше престижно. Но само след няколко години сам се отказах от това хоби. Поради това ловните ми приключения са малко и незначителни, и въобще с тях не се гордея. И разказите ми за това как сме стреляли и убивали животни и птици, сигурно ще са неприятни за четене. Не ги четете. Но за да се освободя от тях, аз трябва да ги опиша.     ПЪРВИЯТ ЛОВЕН ДЕН   В нашата ловна дружинка бяхме 46 човека. Много, нали? Но затова пък колко много дивеч имаше по онова време в Добруджа!   “И Добруджа, с опънатите жици, с клоните, провиснали от птици – сиви гривеци и гургулици, в угарите със стада от зайци, с фазани колкото в Китай китайци, където в ниви, с звездни ширини, пасат безброй съзвездия-сърни …”   Но по онова време, до 1972 година, а може би и до 1980, навсякъде имаше много дивеч. Когато съм бил в командировка на летище Щръклево, сутрин или привечер си правех крос към горите на село Нисово. И там виждах много зайци, сърни и фазани, а веднъж видях по пътя през гората да върви елен. Аз се отдръпнах и застанах съвсем неподвижно край пътя, а той бавно и спокойно премина пред мене.   Утринен вятър се гали в косите ми, изтокът в пламък искри. Който не знае горите край Нисово, той не е виждал пълни със дивеч гори.   И като се пътуваше и в разградско, и в търговищко, и из Добруджа – навсякъде в люцерните и нивите край шосетата можеше да се видят да пасат сърни.   А през 1982 година, по време на учението “Щит -82”, щабът ни беше в една гора край Алфатар. И там обичах сутрин или привечер, ако съм свободен, да потичам и поскитам из гората. И една сутрин видях кошута. Няколко минути я наблюдавах как пасе на полянката, после изведнъж нещо ѝ хрумна, затича се и с грациозен скок се прехвърли през рекичката. Оттогава е този ми стих:   Моя горда, възторжена младост! Ти изчезна от моя живот, с грациозния скок на кошута, над разпенен планински поток!   В първия ловен излет на дружинката ни, на заек (по онова време на птичи лов, за прелетен дивеч – гургулици, гълъби, пъдпъдъци и диви патици, ловците можеха да излизат и по сами), заградихме една угар. Угарта голяма, каквито в Добруджа са блоковете, ограничени от полезащитните горски пояси. От едната страна на блока, “на пусията”, са ловците-стрелци. Там са най-добрите стрелци и такива, на които поради възрастта или пълнотата ходенето им тежи. От другата страна, през угарта, срещу тях тръгваме гоначите. От другите две страни на блока също се разполагат ловци, които когато гоначите се изравнят с тях, тръгват и те.   Зайците изскачат и хукват през угарта. И ловецът, пред когото заекът се е вдигнал, стреля по него. Ако той не улучи, докато заекът не се е отдалечил много, стреля по него и някой от близките ловци. Някои зайци падат много лесно, както се казва, “този само от пушека падна”. Друг “ще отнесе на няколко души патроните”, без да пострада. Те наистина будеха възхищение с това как бързо бягат, как се мятат насам-натам, за да избягнат сачмите, и как накрая победоносно преминават и през пусията. За такива казваха: “Нека бяга, той е мъжки”. Това е от много, много стария виц, може би още от езопово време: как един ловец мислел, че е ранил заека и тръгнал да го търси. И като минал край един орач, запитал го: да си видял да мине оттука един заек? Да, мина, казал орачът, един мъжки. А откъде пък го позна и че е мъжки, запитал ловецът. Защото ми подхвърли: кажи на оня, който идва след мене, че ще ми хване тестисите! Та в този ни първи излет, само в тази една угар, паднаха 49 заека. А ние бяхме 46 човека, и за всеки имахме право да убием само по един заек. И като се събрахме и контрольорите като преброиха зайците и видяха че сме убили три заека повече, лишиха дружинката ни от три ловни излета. А сигурно още толкова, ако не и повече, и избягаха. От тогава е стихотворението ми “Мъжките зайци”:   Заградили сме блока. От три посоки обръчът се затяга. През кордон от ловджии, под градушка от изстрели, мъжките зайци бягат!   Мъжките зайци не са такива, дето само от пушека падат. Те отнасят на няколко души патроните, без да пострадат.   Даже, когато излязат от обръча, те не бързат да влязат в шубраците, без да викнат към някой ловджия: “Ще ми хванеш мустаците!”   А също и едно стихче за деца, в което зайчето се спасява, като бяга на зиг-заг: “…. Не се уплаши малкият юнак – подскочи в “зиг”, когато стрелят в “заг”. Веднага се прицелват те във “зиг”, но зайчето е в “заг” във този миг. Така ловците нищо не убиха, патроните си само изхабиха.”   А какво става с избягалите, но ранени зайци? Те стават жертва на хищниците. И лисиците се бяха научили да съпровождат ловците - разбира се достатъчно предпазливо, за да се угостят и те с някой ранен или умрял от раните си заек.   Ловците тръгват. Почнал е ловът. А успоредно с техните редици се движат настървените лисици – ранено зайче да си уловят.   Да, изстрелите сякаш не плашеха лисиците, а ги привличаха. Така се движеха край ловците лисиците и при лов на яребици. И се случваше някоя от тях, увлякла се, неочаквано да излезе пред някой ловец, и сама да пострада.   Веднъж брат ми, от Малко Търново, се отби в Толбухин - да види къде живеем, как сме се настанили. - Бате, хайде да отидем да убием един заек,- му казах. И като излязохме от авиоградчето и стигнахме до угарите, му казах: - Ти стой тука. След 15 минути тръгваш през угарта, ще се поразходиш малко из нея, и излизаш ей там, по средата на пояса, при онези по-редките дървета. Ако се вдигнат зайци, те ще минават край мене и ще застрелям някой. Разделихме се. Той седна да изчака 15 минути, а аз за това време по заобиколен път трябваше да заема позицията си. Но едва бях изминал стотина метра, и видях един заек клекнал на пътя. Стрелях и го убих. Взех го, отидох с него на мястото, където да чакам, и седнах , а заека сложих зад мене. И видях как брат ми тръгва през угарта. А аз познавах местата, и знаех че там непременно ще има зайци. Но те като започнаха да се вдигат, и аз не съм очаквал, че могат да бъдат толкова много. И повечето, както и очаквах, минаваха близо край мене. А аз си седя и не помръдвам.  Дойде и брат ми. - Какво става, защо не стреляше? - Ами ето го тука, лежи, - и му посочих заека. - А защо не уби още някой? - Защо ни е, един ни стига. - Ей, - каза брат ми. - За първи път виждам толкова много зайци! Вие имате повече зайци, отколкото ние в Странджа твце имаме! Това беше през септември или октомври, когато бе разрешен птичия лов. А през месец май дойдоха да ни видят майка ми и баща ми. - Тате, - казах му една сутрин. - Знаеш ли, че тука има много гъби. Мисля че са чилъдници, ама не съм много сигурен. Защото при нас чилъдниците растат на огнища, и са малко, по десетина на едно огнище. А тука е пълно, една до друга, можеш да ги косиш! Страх ме е и затова, защото от тукашните хора никой не ги бере. - Ами да идем да ги видим, - каза тате. “Чилъдниците”, така им викаме в Странджа, не знам как е научното им име, са много вкусни гъби, но много рядко се намират. Растат на редки огнища в габраците. Не допусках, че може да ги има и в равнината. Отидохме и аз му ги показах къде растат – в пояса. Баща ми откъсна една, разгледа я, опита я сурова и на вкус, и каза: - Чилъдници са. Ама и той се учуди как могат да са толкова много, като килим, и толкова големи. Набрахме си гъби и като да се прибираме, минахме покрай един цигански катун. Циганите всяка пролет пристигаха, вероятно бяха някакви сезонни работници, и всяка година там си разполагаха катуна. - Какво носиш, дядо? - запитаха циганките. Макар да се виждаше, че носим гъби. - Гъби набрахме - отговори баща ми. - Ами хубави ли са тия гъби, ядат ли се, да не са отровни? - Много са хубави! - Да не се отровим ,ей, и ние, че и децата.  - Няма да се отровите. Много са хубави. И им оставихме половината гъби. - Ами откъде ги берете, къде ги има? - Ей оттам, във втория пояс, е пълно. – отговорих аз. И после циганите редовно беряха от тези гъби, и циганките казвали: „Господ здраве да му дава на тоя дядо, дето ни научи да ядем гъбите!“     НА ЛОВ ЗА ЯРЕБИЦИ   И много яребици имаше в Добруджа. По времето, когато ловът им беше разрешен, житата бяха вече прибрани, и яребиците бяха в царевичните блокове. Наредени в редица през 4-5 реда, ловците тръгвахме напред. А яребиците тичат напред по редовете, но когато ловците ги наближат, вдигат се във въздуха. И тогава ловецът, пред който се вдигнат, стреля по тях. Стрелбата по яребици не е трудна. Шумът от крилата им привлича вниманието ти и ти веднага ги забелязваш. Най-лесно се стреля по отлитащата от тебе птица, прицелваш се почти като по неподвижна цел, без никакво изпреварване. Ако я улучиш, тя пада в реда ти или в съседните 2-3 реда на този, по който се движиш, и лесно можеш да я намериш. А ако птицата полети перпендикулярно или косо на редовете, освен че е по-трудно да я уцелиш, но дори и да я улучиш, не можеш да я намериш – не може да се прецени къде точно е паднала, а и не можеш веднага да изтичаш настрани от реда си пред другите ловци, защото е опасно.   И в лова на яребици късметът е различен. Имахме право на ловен излет да убием по 4 яребици. Но пред някого се вдигат по-често, и той отстрелва повече; пред друг нищо не се вдига, и той дори не може да си гръмне. И който отстреля повече от четири, дава ги на друг, който няма.   Ловните дни бяха в неделя, и всеки понеделник ловците в поделението коментираха – кой е бил на лов, в кой район, какво е излязло пред него и дали го е улучил. И в един понеделник, през обедната почивка, летците се събрали в беседката и майор Косьо Димитров (с него не бяхме в една дружинка), се хвалел: - Голям съм стрелец! Нямам равен! Вчера с осем патрона осем яребици убих! А аз минавам по плаца, и командирът на ескадрилата извика: - А, ето го бе! Ето още един ловджия. Ангаре, ела тука! Тогава бях лейтенант. Изтичах и отдадох чест: - Другарю подполковник, явявам се по ваша заповед! - Кажи, хтди ли вчера на лов? - Тъй вярно, хтдих! - Колко яребици уби? - Осем. Избухна смях. - Айдеее, и тоя убил осем! Вие все по осем ли ги убивате? - Може и той да е убил осем, ама с колко патрона ги е убил, това е важното! С колко патрона ги уби? – запита Косьо. - Със седем. И тука избухна още по бурен смях.   А аз наистина ги убих със седем патрона. Яребици се вдигаха много, но аз, както споменах, стрелях само по отлитащите напред птици, само на сигурно. И с шест патрона бях убил шест яребици. Но както вървяхме през царевицата, видях две яребици да бягат напред в реда ми. Правилото е: по заека се стреля когато бяга, а по птицата – когато лети. Но като видях двете яребици и като спряха на двайсетина метра пред мене една до друга, не се сдържах и стрелях по тях, и с един патрон ги улучих и двете.   А веднъж за малко да ме изключат от дружинката. На един излет за яребици и фазани другите седнаха на починат, но на мен, нали умора нямах, ми привлече вниманието един овраг, така хубаво обрасъл, така подходящ за дивеч, че си помислих: ако има яребици или фазани, те ще са там. “Хубаво местенце, не може без заек!” – както би казал един от героите на Елин Пелин.   Насочих се натам и пред краката ми се вдигна цяло ято яребици. Стрелях последователно с двете цеви и паднаха две птици. Взех ги, но някак особени ми изглеждат. Перата им по-шаренки, и краката им червени. Върнах се при другите, показах ги и казах: вижте какви яребици! Събраха се край мене и казаха: какво си направил ти, това са кеклици. Пуснали са ги тука да се развъждат. Скривай ги веднага, да не те видят. Но как можеш вече да ги скриеш. Толкова хора видяха и някой е докладвал в съюза. За скалните яребици – кеклиците, знаех, но само на теория, за пръв път ги виждах “на живо”. Очаквах, че ще ме глобят или изключат от дружинката. Другарю едикой-си, казали на един от ловните деятели, Ангар уби два кеклика, защо нищо не го наказахте? Ами то ги е убило, защото не знае, момчето. Затова и като ги е убило, ги е показало. Щом там е имало кеклици, сигурно и други ловци са си убили, но са ги скрили. И така ми се размина.   И на пъдпъдъци много се ловуваше. На лов на зайци я гръмнеш два-три пъти, я не гръмнеш. На лов на яребици гръмваш пет-шест пъти; затова пък на лов на пъдпъдъци можеше да се настреляш. За пъдпъдъци, ако вървиш сам, пъдпъдъкът избягва настрани и не се вдига. Но ако вървите пет-шест човека в редица, пъдпъдъците не успяват да избягат настрани и се вдигат. Стрелбата по тях трябва да е много бърза, преди пъдпъдъкът да се е отдалечил, защото ако падне далече, трудно се намира, а без куче е и невъзможно. Затова се стреляше с полупатрони – патрони с двойно по-малък заряд от барут, но с повече сачми – като за близка и лесна цел. Особено ако е паднал пасаж от пъдпъдъци, стреля се само с полупатрони. И полупатроните съм ги вплел в едно ситохотворение:   “На лятото в разгара, край морето, седи Амур на пясъчния трон, и ръководи няколко “Амура”, наети за курортния сезон.   Несръчно, със полупатрон ударен, (разчитам, че разбирате от лов), полуживея и полуизгарям във пламъците на полулюбов. …”   В Добруджа пътят на пасажите от пъдпъдъци минава край Калиакра и Балчик, и аз край Толбухин на истински пасаж от пъдпъдъци не съм попадал. Но прелетът им минава край Малко Търново, и там съм виждал толкова много пъдпъдъци! Като безбройни пиленца на квачка тичат пред тебе. И ми се е струвало, че най-добре биха се улавяли с мрежичка за пеперуди. Край Малко Търново е пътят и на щъркелите. И когато някое ято кацнеше на някой баир за почивка, баирът побеляваше, все едно че огромно стадо овце пасе по него. И много понятна ми е приказката за това, как като видили едно такова ято щъркели, единият брат казал: “Ех, да стореше Господ вместо щъркели това да са овце, да ги гледам, да правя мляко и сирене и да продавам, а на бедни и сиромаси без пари да раздавам!” И как го чул Господ. А когато щъркелите отлитали, на мястото, на което са почивали, намирали и няколко, 3-4 или 5-6, убити щъркела. Така ятото щъркели уж съдело и наказвало неверните съпрузи и съпруги. Но един ловец, който станал свидетел на такава разправа, я описва и обяснява по друг начин. В ятото внезапно някакъв щъркел започва да се държи агресивно – нахвърля се и кълве другите. И останалите щъркели го убиват. Защото, обясняваше в едно списание ловецът, в дългия си път щъркелите се нуждаят от дисциплина; и ако някой е подчертано агресивен и недисциплиниран, за да не вреди, убиват го.   И дивите гълъби-гривеци са прелетни, но те са на много по-малки ята или по двойки. Те са много едри и красиви, и полетът им е много красив, и винаги нещо бодро и вдъхновяващо се усеща в него.   “Сивите, сините, белите гривеци, бързо размахват крила. Викат ме, молят ме, мамят ме, канят ме: с нашето ято ела! …”   Но веднъж над мене прелетя ято гривеци, и аз стрелях и един падна.  А после, като го показах и разказах къде и как съм го убил, един по-стар и опитен ловец ми каза: не е трябвало да го прибираш. Убил си женската (познават се по това, че мъжките имат синя огърлица на шията, каквато женските гривеци нямат). Трябвало е да се прикриеш и да изчакаш – след няколко минути мъжкият щеше да се върне да кацне при нея, и е можело да застреляш и него. Не знам дали е бил прав - може би ако бях убил мъжкия, женската пък да се върнеше да кацне при него. Но по тази случка е следната ми миниатюрка:   “Гълъбицата загина първа. Скрит, ловецът готви изстрел нов - гълъбът при нея ще се върне, да плати с живота си готов.   Нещо, на което е способна само мъжката любов!”     ЛИСИЦИТЕ   За да му заверят билета, ловецът трябваше да се отчете с вреден дивеч – да е убил една лисица и да предаде 25 чифта крака от сиви врани или от свраки. Трябваше да предаде за унищожение отрязаните уши на лисицата или да представи кожата, на която пробиваха ухото, за да личи, че вече някой се е отчел с нея. По свраки рядко някой стреляше – бяха дребни и трудно се улучваха, “минаваха между сачмите”. А и ловец с пушка трудно можеше ги доближи, въпреки че когато си без пушка не се плашеха от тебе. Пък и ловът не е евтин спорт. “Бумче – самунче!” – казваха. Защото един патрон струваше колкото един хляб. Или казваха: “Бум! – типов”;“Бум-бум – добруджа!” Гръмнеш с едната цев – все едно че си купил един типов хляб; гръмнеш с двете цеви една след друга, все едно че си похабил един бял хляб тип ”Добруджа”, който беше два пъти по-скъп от типовия. Сврачи крака, за да се отчетем, се купуваха чрез посредници от овчарниците и свинарниците – край тях винаги имаше много свраки, и работещите в тях имаха някакви начини да ги излавят и убиват. Цената на чифт сврачи крака вървеше по 40-50 стотинки, а преди заверяването на билетите достигаше и до един лев. За да се отчетеш за убита лисица трябваха 25 лева. Аз реших, че лисиците ще мога и трябва да си убивам сам. На варда.   Ранно утро – изтокът гори, а на запад има тъмни багри. В храстите приседнал призори, чакам аз лисицата “на варда”.   Над тревата вятърът снове. Зайците, по два, по три, се гонят. Срещу многото си врагове, те защита имат – да се плодят.   Недалеч, наострила уши, спира и сърничка боязлива. Нея аз я зная от ланѝ, и се радвам, че е още жива.   В миг ме сепва плясък от крила. - кой изплаши сънените птици? И след ятото, като стрела, се понася огнена лисица.   Рязък изстрел. Ехото кънти. Пак избързах, пак не я улучих. Пак ще кажат старите ловци: още много има да те учим!   Ставам и си тръгвам за дома. Утрото е слънчево и бистро. Хубаво е. И не ми тежи даже този неуспешен изстрел.   Така се развиха нещата.   “И след ятото, като стрела, се понася огнена лисица” (!?) Каква глупост, лисицата да не би да лети? – би казал един критик от сайта, визирам себе си.   Не лети, но се понася! А в един момент и така подскача, че сякаш литва! Три или четири пъти съм виждал лисица да вдига ято или двойка яребици. Тя се засилва към тях още докато са на земята. Птиците излитат, а лисицата устремно се спуска след тях и докато те наберат височина, се опитва да ги настигне, а в последния момент със скок нагоре се опитва да хване някоя. Не съм виждал да успее, но кой знае, щом винаги опитват и го правят, може някога и да успяват. Във всеки случай виждал съм, в научно популярен филм, как по този начин лисица хваща фламинго. И как тази лисица и се специализира в този лов.   И една “вечерна” лисица се опитах да причакам. Беше август, смрачаваше се, и я видях далече в средата на едно стърнище. Стоях на един кръстопът, там където поясите се събират, и си помислих, че лисицата ако е тръгнала към стопанските дворове, точно през този кръстопът ще мине. Привечер животните излизат с настъпването на здрача, “когато всички волове придобиват еднакъв цвят”. За жалост, от този момент до настъпването на пълната тъмнина времето е много малко. Приседнах в храстите и я наблюдавах. А тя се залови да мишкува. Виждах я как ту подскочи, за да хване нещо, ту започва да рови земята. А продължаваше да се смрачава, и скоро вече я виждах само когато се движеше, а ако застанеше неподвижна, не можех да я различа. Най-после лисицата сякаш си спомни за къде е тръгнала, изостави мишкуването и се отправи право към мене. Отчетливо се виждаше бялото под шията и на гърдите й. От вълнение сърцето ми така силно заби, че се изплаших да не би и тя да го чуе. И тя сякаш наистина го чу, и се закова на място. Ако в този момент веднага бях стрелял, сигурно щях да я убия. Но аз изчаквах, дано още малко се приближи, за да бъде изстрелът още по сигурен. И като постоях малко, вече не бях сигурен къде точно се намира, а и тя повече не се раздвижи, и повече не я видях.   Но една сутрин бях излязъл за пъдпъдъци и гургулици. Слънцето току що се беше показало. И видях как далече от мене, през угарта, към пояса, се прибира една окъсняла лисица. Лисицата влезе в пояса, а аз си помислих: дали пък няма да тръгне по него? Този пояс, както и повечето в този район, беше широк десетина метра. По краищата им, които се огряват от слънцето, растителността е много гъста и през нея нищо не се вижда; но по средата им обикновено животните или хората са направили пътечка. Влязох в пояса и застанах на пътечката. И в двете цеви имах патрони за пъдпъдъци, от най-ситните. За всеки случай смених единия патрон с патрон със сачми за патица – патрони с по-едри сачми нямах, и застанах на средата на пътеката с поглед към страната, от която очаквах да се появи лисицата. И тя се появи, ама как! Подгонила един заек, развихрила се в пълен галоп, разтворила зъби и нокти, аха да го захапе. Поисках да гръмна, докато бяха още далече, за да имат време сачмите да се разпръснат в широк сноп, за да улуча. Дръпнах спусъка – ниц, пушката ми на предпазител. Мръдвам предпазителя, но заекът вече е пред краката ми. Разправят, че тъй като очите на зайците им са отстрани на главата, напред не могат да гледат. И ако са подгонени и нямат време да въртят главата си за да се оглеждат, и ако стоиш на пътеката им, ще се блъснат в тебе, без да те видят. Заекът стигна на метър до мене, отскочи встрани и изскочи от пояса към угарта. А лисицата изобщо не ме видя – очите ѝ бяха само в заека. С разперени нокти на предните крака, с разтворена зъбата уста, метна се след него. Извъртях се инстинктивно към тях и гръмнах. Как съм го направил не помня. Не съм се целил, не съм мислил. Само усетих, че зад завесата от зеленина нещо падна. Излязох от пояса и се огледах. Някъде на петдесетина метра, изправен на задните крака, стоеше и се оглеждаше заекът. Но това може да е бил и друг заек. А на два три метра от мене лежеше лисицата. Изпъната, неподвижна, с глава към страната, от която беше дошла. Няма начин да съм я улучил, помислих си. При това бях гръмнал с цевта, в която беше патронът за пъдпъдъци, със сачми ситни като прах. С такива сачми нищо, освен пъдпъдък, кос или врабче, не може да се убие. Значи лисицата не ме е видяла, чула е изстрела, но не знае откъде е дошъл, и сега се преструва на умряла, докато разбере накъде да побегне. И аз бавно, бавно, като я държах на прицел, заотстъпвах назад, за да се поотдалеча от нея - на разстояние, от което да съм сигурен, че ще я улуча, без снопът сачми да е толкова плътен, че да я разкъса. Отдалечих се на петнайсетина метра и стрелях. И не я улучих – сачмите разпръснаха една буца пръст до нея. Но лисицата не мръдна. Приближих се. Побутнах я с цевта на пушката - все още ме беше страх, че може и да е жива, и ако посегна към нея, ще ме захапе. А знаех, че челюстите им са толкова силни, че могат да раздробят костите на ръката. Побутнах я с цевта на пушката, и като се уверих че е мъртва, я разгледах. Беше много едра и красива лисица. Улучил съм я с първия изстрел в главата, и понеже е била в скок и изстрелът съвсем отблизо, завъртял я е на 180 градуса и я е обърнал с глава към посоката, от която е идвала. От сачмите едната страна на главата й - езикът, бърните и ушите, бяха като ситно надупчени с игла. Не носех раница, носех само висулките за окачване на убити пъдпъдъци. Вързах с тях краката й, хванах я и я понесох към авиоградчето. И срещнах двама други ловци, които сега излизаха на лов. Къде си го намерил това куче? – казаха. Разказах им. Ти си си направил вече лова, а ние чак сега излизаме - казаха те. Така е: ранното ставане е равно на девет добродетели! А за ловеца то е дори още по-важно.    Втората лисица, на другата година, пак убих край полезащитния пояс. Една сутрин, като си правех обикновения крос по пътищата край поясите, видях една лисица да се прибира от стопанствата към равнината. Тази лисица е моя, казах си. Утре ще я причакам край пояса и ще я застрелям. И на другата сутрин, преди изгрев, взех пушката и отидох край пояса, където очаквах че ще мине лисицата. И я видях как се прибира – но пак през средата на люцерната, далече от мястото, където я причаквах. В Добруджа блоковете са просторни и дивечът се движи на открито, избягвайки местата, където може да му е устроена засада. Но след няколко дена една сутрин, много рано, към четири часа сутринта, се събудих от страшна гръмотевична буря. С проливен дъжд.  Събудих се и си помислих: понеже е много мокро и кално, тази сутрин лисицата ще се прибере по пътя. Няма да мине през люцерната, защото много ще се измокри; няма да мине и през угарта, защото е много кално. Ще мине само по пътя! Ужасно ми се спеше, но събрах волята си и станах. Взех пушката и отидох на мястото. Това беше най-близкото, най-малкото и късо поясче - беше на около половин километър от авиоградчето, на пет минути път. Но понеже от дъжда пътят беше станал хлъзгав, може да съм взел разстоянието за петнайсет минути.  Беше още тъмно. Отидох до края на пояса и заех място почти на края му, откъдето се виждаше блокът с люцерна, през който на два пъти бях видял да се прибира лисицата.  Бавно се развиделяваше. Почти се развидели. Далече, почти на границата на видимостта, излетяха яребици – нещо ги бе изплашило, вероятно лисицата. А след минутка я видях и нея -   наистина е била тя, защото се хвърли встрани от пътя да подгони още нещо. Отказа се и пое по пътя, който минаваше точно край   мене.  И тука допуснах грешка – трябваше да не я изпускам от очи. Тя нямаше да ме забележи – кучетата не виждат цветно и ако предметите не стърчат самотно и не се движат, трудно ги забелязват. И едва ли би ме усетила, преди да ме наближи на изстрел.  Но аз помислих, че може да забележи силуета ми, и когато бе на стотина метра от мене, залегнах в пояса с поглед към пътя. И като залегнах, изпуснах я от погледа си – виждах само малък участък от пътя, съвсем близо до мене, на който очаквах да се появи и да я застрелям. И зачаках да се появи. И чакането ми се стори безкрайно. Ами ако ме е усетила и се е върнала? А дори и да не ме е усетила, пак може нещо да е отвлякло вниманието ѝ и да се е врътнала в друга посока. А не мога и да се изправя, за да погледна - всяко мръдване би ме издало. Най-после лисицата се показа – точно както си я представях, че ще се появи в полезрението ми, съвсем близо и в спокоен бавен тръс. Изстрел – и не помръдна.   А третата лисица? Представете си лятно августовско утро. Житата са ожънати, слънцето току що е изгряло, а пълната луна още не е залязла.   Жълто слънце и жълта луна. В жълто стърнище жълта лисица мишкува.   Реших на следващата сутрин да изляза с пушката и да я застрелям тази лисица. Но как да съм сигурен, че ще мине край мене? Блоковете са безкрайни, и лисиците се виждат, но те се движат далече от местата, където може да се прикрие ловец. А вкъщи имахме една детска играчка-котенце. Като я стиснеш, мяука като малко котенце. И бях чел, че с малко котенце, което да мяука, примамвали лисиците. Около изгрев слънце бях на полето. Настаних се в едни бали от слама, и се любувах на изгрева на слънцето. По едно време гледам – през стърнището върви лисицата. Но посоката на движението ѝ е такава, че ще мине на по-голямо разстояние от изстрел. Като се уверих, че няма намерение да се доближи повече, натиснах играчката и котенцето измяука. Лисицата спря и обърна поглед към звука. Погледа, погледа и пак си продължи в същата посока. Отново натиснах котенцето и то измяука. Отново спря лисицата и се загледа към балите със слама. Натиснах го отново. Че като хукна онази лисица, отиде та се не видя. И тъкмо мислех да се изправя и да си тръгвам – гледам отдалече да идва и друга лисица. И тя се насочила към горичката, и тя иска да се отклони от балите и да мине на безопасно разстояние от тях, но не е пресметнала точно разстоянието. По моя преценка щеше да мине точно на границата, на която сачмите ще я поразят. Затова не се опитах да използвам котенцето. И когато тя дойде на траверса ми, стрелях и тя падна в стърнището. А не ми ли беше жал за лисиците? И да ми е било жал, знаех, че трябва да се унищожават. И го знаех не само от това, което сме учили по теория – че са много вреден дивеч. Ловците излизаме сред природата в края на лятото, есента и през зимата, а какво става през пролетта, не виждаме. Но веднъж, в началото на май, попаднах в един от поясите на дупки на лисици. То не може да се опише. То “беше леш”! Колко много кожички и крачета от малки зайчета имаше около дупките, колко крилца на яребички, а и предно копитце и недоизядена главичка на съвсем малко сърненце. Сърцето ми се ожесточи при тази гледка.   Също и за сивите врани. Когато учихме, че черната посевна врана колкото е вредна, толкова е и полезна, а за сивата врана пишеше, че е само и много вредна, си казвах: набедили са я, че е вредна, защото е сива. Но веднъж, пак беше през пролетта, видях че на едно място се струпват няколко сиви врани. Следвайки съвета от приказката: ако видиш че някъде се вият орли, иди да видиш какво има, отидох и видях, че са унищожили гнездо на фазани. Яйцата бяха изпочупени и недоизмътените пиленца-фазанчета изядени. Едва тогава истински осъзнах колко са вредни тези птици. И още един случай със сива врана имам. В парка на военната академия в София има много високи дървета, и там винаги се навъртат и сиви врани. Когато бях слушател, стаята на класното ни отделение беше на третия етаж. И там, на ламаринения перваз, една гугутка се опитваше да си направи гнездо. Донасяше клечици и се опитваше да ги закрепи на перваза, но те непрекъснато се хлъзгаха по ламарината и падаха. Тогава взех капак от кутия за бонбони и го заковах на перваза; и гугутката си направи гнездото в него. И снесе две яйца, и си излюпи две пиленца. И този прозорец вече не го отваряхме, само я гледахме през него. Един ден внезапно нещо се блъсна в прозореца до перваза. Беше сива врана. Клъвна гугутката, която беше в гнездото, и гугутката падна надолу, а враната грабна в клюна си едното пиленце и отлетя. По късно по същия начин отмъкна и второто пиленце. Останала без рожбите си, гугутката отново снесе в гнездото си едно яйце. Враната долетя отново и отнесе и него. В софийските паркове сега има много сиви врани. Нямат врагове, намерили са безопасно място, където да се хранят и размножават, но са смърт за другите птици. И свраките и те са много вредни птици, и те по цял ден кръстосват из нивите и поляните, и където открият гнездо на яребици или пъдпъдъци, унищожават го. Същото правят и с гнездата на пойните птички. Там, където има свраки, гнезда на пойни птички няма.   ЧЕТВЪРТАТА ЛИСИЦА   И за още една лисица почти съм сигурен, че съм я убил, но нея не можах да я намеря. Когато имахме нощни полети, на другия ден обикновено се отиваше на работа по-късно, около обяд. И една сутрин след нощни полети аз пак, както обикновено, излязох да потичам из равнината. И чух и видях надалече, от другата страна на блока, край една царевична нива, край летището, ловци да стрелят. Това беше в землището на нашата дружинка, а денят беше делничен, не беше ловен ден. Явно